Обмен учебными материалами


Започва книгата, наименувана „Декамерон“ — наречена още „Принц Галеото“1, която съдържа сто новели, разказани в течение на десет дни от седем дами и трима млади мъже. 37 страница



Дамата имала една слугиня, която не била вече в първа младост, а лицето й било най-грозното И уродливо лице на тоя свят: със сплескан нос, с крива уста, с дебели бърни, е криви, едри зъби; отгоре на всичко тя падала и малко кривогледа, очите й постоянно сълзели, а лицето й било жълтозелено, сякаш прекарвала лятото не във Фиезоле, а в Синигалия88; освен това накуцвала, десният й крак бил по-къс от левия. Името й било Чута, но понеже лицето й било толкова грозно, всички й викали Чутаца89; но макар и толкова уродлива, тя не била никак глупава.

Дамата я повикала и й казала: „Слушай, Чутаца, ако тая нощ ми направиш една услуга, ще ти подаря една хубава нова риза.“ Като чула, че става дума за риза, Чутаца отвърнала: „Мадона, ако наистина ми подарите риза, не само ще ви направя услуга, ами и в огъня ще се хвърля!“ — „Добре — рекла дамата, — аз искам тая нощ да спиш в моята постеля с един мъж и да го галиш и милваш, само че гледай дума да не обелиш, за да не те чуят моите братя — нали знаеш, че те спят в съседната стая. Направиш ли това, ще ти дам ризата.“ Чутаца отговорила: „Ако трябва, ще спя не с един, а с шестима мъже.“

И така, щом мръкнало, свещеникът, както му било казано, пристигнал, а двамата младежи, както се условили с дамата, седели в стаята си и вдигали шум, та да ги чуят; затова свещеникът се промъкнал тихичко в стаята на дамата и се запътил право към постелята, а Чутаца, която дамата подучила какво да върши, се изтегнала от другата страна. Предполагайки, че е легнал до дамата, свещеникът прегърнал Чутаца и без да продума, почнал да я целува. Чутаца отвърнала на целувките му, след което свещеникът захванал да се забавлява с нея, встъпвайки във владение на отдавна лелеяните блага.

След като уредила тая работа, дамата заповядала на братята си да направят останалото, за което се били уговорили. Те излезли на пръсти от стаята си и се запътили към площада, а съдбата покровителствувала тяхното начинание много повече, отколкото самите те очаквали, тъй като в това време епископът, при когото отивали, питал за тях, защото било много горещо и той мислел да прескочи до дома им, та да си пийнат заедно. Виждайки, че младежите са дошли при него, той им казал какво му се приискало и тръгнал с тях към дома им; като стигнали, влезли в прохладното дворче, където горели много факли, и братята го почерпили с едно от най-хубавите си вина. Когато си пийнали, младежите му казали: „Месер, след като благоволихте да посетите нашия скромен дом, където ние възнамерявахме да ви поканим, бъдете така добър да видите една работица, която искаме да ви покажем.“ Епископът отвърнал, че ще го стори на драго сърце; тогава единият от братята грабнал един запален факел, епископът и всички други станали и тръгнали след него, а той ги повел към стаята, където Чутаца лежала с месер свещеника. А той, за да не губи време, бил възседнал коня и още преди те да се запътят към него, успял да измине, яздейки, цели три мили, че и повече; поради това се бил поизморил и въпреки че било горещо, се отпуснал да си подремне, държейки Чутаца в своите обятия.

Загрузка...

Когато младежът с факела влязъл в стаята заедно с епископа и всички останали, двамата братя посочили на епископа свещеника, който държал Чутаца в своите обятия. В това време отецът се събудил и щом видял светлината и струпалите се около него хора, така се изплашил и засрамил, че побързал да си мушне главата под завивките; но епископът го наругал здравата, след което накарал да го измъкнат изпод завивките, за да види с коя е спал. Свещеникът разбрал, че дамата го е изиграла и това, заедно с позора, който си навлякъл, го накарало да се почувствува най-огорченият човек на тоя свят; епископът му заповядал да се облече и го изпратил под строга охрана до дома му, нареждайки му да се подложи на най-строго покаяние, за да изкупи сторения грях. След това епископът пожелал да узнае как е станало така, че свещеникът е дошъл да спи с Чутаца в тая стая. Младежите му разказали всичко от игла до конец, епископът ги изслушал, възхвалил дамата, похвалил и младежите, задето не помислили да си цапат ръцете с кръвта на свещеника, ами го наредили както заслужавал.

Епископът накарал свещеника да оплаква цели четиридесет дни греха, що бил извършил, ала станало така, че по причина на любовта и обзелото го негодувание свещеникът се вайкал не четиридесет, а четиристотин дни; да не говорим за това, че дълго време след случката, щом се покажел на улицата, децата го сочели с пръст и викали: „Ето го тоя, дето спа с Чутаца!“ Това толкова го дразнело, че той за малко не полудял.

Ето как достойната дама успяла да се отърве от нахалния и безсрамен свещеник, а Чутаца си изкарала една нова риза.

НОВЕЛА V

Трима младежи във Флоренция смъкват гащите на един съдия от Марке, докато той седи на съдийската маса и раздава правосъдие.

Когато Емилия завършила своя разказ и вдовицата била похвалена от всички, кралицата погледнала Филострато и му казала:

— А сега е твой ред.

Поради това той побързал да отговори, че е готов и започнал така:

— Мили дами, преди малко Елиса спомена името на един младеж, Мазо дел Саджо; това ме накара да оставя настрана новелата, която имах намерение да ви кажа, и да ви разправя друга, където ще стане дума за същия този младеж и за неколцина негови другари; тя не е неприлична, но в нея се срещат думи, дето вие се срамувате да употребявате; въпреки това аз ще ви я разкажа, защото е много смешна.

Всички вие сигурно сте чували, че в нашия град често идват за управници разни хора от Марке; обикновено те са толкова бедни духом и водят такъв сиромашки и окаян живот, че каквото и да сторят, всичко изглежда жалко и нищожно; а по причина на вродената си алчност и скъперничество водят със себе си разни съдии и нотариуси, приличащи по-скоро на хора, току-що оставили ралото или обущарския тезгях, отколкото на люде, излезли от училищата, където се изучават законите.

И така, когато такъв един човек станал управител на нашия град, измежду многото съдии, които довел със себе си, имало и някакъв, наречен Никола да Сан Лепидио, който приличал повече на железар, отколкото на какъвто и да било друг, и бил назначен при другите съдии, дето разглеждали углавните дела.

Както знаете, често става така, че гражданите имат обичай от време на време да се отбиват в съда, макар и да нямат там никаква работа; по същия начин една сутрин в съда надзърнал Мазо дел Саджо, за да потърси някакъв свой приятел, но щом съгледал седналия там месер Никола, той си рекъл, че досега не е виждал такъв глупак, и почнал да го оглежда от глава до пети. Мазо забелязал подплатената му с катерича кожа шапка, която плувала в мръсотия, и висящия на пояса на съдията дивит90, видял също, че долната му дреха била по-дълга от горната, както и много други неприсъщи на един благовъзпитан и спретнат човек неща, но от всичко едно му направило най-силно впечатление: това били гащите на съдията, чието дъно се било свлякло чак до прасците на краката му и всичко се виждало, понеже дрехите му били тесни и при сядането се били разтворили. Затова, без да се заглежда повече, Мазо се отказал да подири човека, заради когото се отбил в съда, и излязъл да потърси други хора; той срещнал двамина свои другари, които били не по-малки смешници от него — единият се казвал Риби, а другият — Матеуцо, и им казал: „Ако наистина сте ми приятели, елате в съда: ще ви покажа такъв един изрод, какъвто изобщо не сте виждали.“ Те отишли заедно в съда и Мазо им показал съдията и свлечените му гащи. Двамата още отдалеч почнали да се смеят, а като се приближили до дъските, където била поставена масата на съдията, видели, че човек лесно може да се промъкне под тях; освен това забелязали, че дъската, на която опирали краката на съдията, била счупена и че човек можел да си. пъхне най-свободно ръката през дупката.

Тогава Мазо заявил на другарите си: „Намислил съм да му смъкнем гащите, защото виждам, че няма да е никак трудно.“ Двамата му приятели тозчас се досетили как може да стане цялата работа, затова се условили какво да направят и какво да приказват, а на следното утро отново дошли в съда. Там гъмжало от народ, затова Матеуцо успял, без никой да го забележи, да се промъкне под масата на съдията и пропълзял точно под мястото, където опирали краката на месер Никола. В същото време Мазо се приближил до съдията от едната му страна и го дръпнал за полата на дрехата, Риби застанал от другата страна и направил същото, а Мазо възкликнал: „Месер! Месер! За бога, моля ви, наредете на. тоя крадец, дето е застанал от другата ви страна, да ми върне ботушите, преди да е успял да се измъкне; той ми ги открадна и сега отрича, а аз още преди месец видях, че ги отнесе да им слагат подметки.“ Риби пък се развикал: „Месер, не му вярвайте на тоя негодник! Той узна, че ще дойда тук и ще поискам да ми върне куфара, дето ми го открадна, та затова е дошъл и разправя за тия ботуши, които аз отдавна съм си купил; ако не ми вярвате, мога да ви доведа за свидетели зарзаватчийката, дето живее до мен, Граса шкембеджийката и метача, дето събира боклука от Санта Мария до Верцая, който го е видял, като се връщал от село.“ От своя страна Мазо пък не оставял Риби да се доизкаже и викал колкото му глас държи, та Риби викнал повече и от него. Когато съдията станал и се доближил до тях, за да ги чуе по-добре, Матеуцо го издебнал, мушнал ръката си през дупката, сграбчил дъното на гащите му и ги дръпнал с все сила. Гащите се смъкнали веднага, защото съдията бил слаб и тесен в таза; щом усетил тая работа, но още не можел да разбере какво точно е станало, съдията понечил да се загърне отпред с дрехата, та да се поприкрие и седне, но Мазо и Риби се заловили за него от двете му страни и се развикали: „Месер, не е хубаво, дето нито искате да отсъдите, че правото е на моя страна, нито желаете да ме изслушате, ами сте тръгнали да си ходите! За такива дребни работи в нашия град не се дават писмени жалби!“ Те продължили да му говорят така и да го държат за дрехите, докато всички, дето били в съда, забелязали, че гащите му са смъкнати. В това време Матеуцо, след като подържал гащите, се измъкнал изпод дъските и излязъл, без никой да го забележи.

По едно време Риби решил, че не бива да прекаляват, и рекъл: „Кълна се в Името Божие, че ще се оплача на прокурора!“ А от другата страна Мазо пуснал наметалото на съдията и викнал: „Аз пък ще продължа да идвам тук дотогава, докато видя, че не сте толкова зает, колкото бяхте тая сутрин!“ След това и двамата побързали да се измъкнат — единият на една страна, другият — на друга.

А месер съдията си вдигнал гащите пред всички, сякаш току-що ставал от сън, и след като най-после се досетил каква била работата, запитал къде са отишли ония двамата, дето спорели за ботушите и за куфара; но като не успял да ги намери, почнал да ругае и се развикал, че щял да разбере дали във Флоренция съществува обичай да смъкват гащите на съдиите, докато те седят на съдийската маса. От своя страна управителят на града, научавайки за станалото, вдигнал страшен шум, но неговите приятели му подметнали, че ония хора са постъпили така със съдията с единствената цел да му докажат, че флорентинците са разбрали защо управителят вместо съдии им бил довел говеда: за да му излязат по-евтино; поради това управителят решил, че ще бъде по-добре да си мълчи, и тоя път работата била потушена.

НОВЕЛА VI

Бруно и Буфалмако открадват прасето на Каландрино и го подсещат да го намери, като подложи околните на изпитание посредством хапчета от джинджифил и вернача, а на него му дават едно след друго две хапчета от кучешки лайна с отвора от алое91. Излиза, че крадецът е той; тогава те го накарват да се откупи, като го заплашват, че не го ли стори, ще разкажат всичко на жена му.

Щом Филострато завършил своята новела, на която всички много се смели, кралицата заповядала на Филомена да продължи и тя започнала така:

— Прелестни дами, както името на Мазо подсети Филострато да ни разкаже своята новела, така и мен не друго, а споменаването на Каландрино и неговите приятели ме кара да ви разкажа още една новела, в която става дума за тях и която, надявам се, ще ви хареса.

Няма защо да ви обяснявам кои са били Каландрино, Бруно и Буфалмако, тъй като преди малко вие научихте за тях доста работи. Затуй ще прескоча тия подробности и ще започна с това, че Каландрино имал някакво малко имение не много далеч от Флоренция, донесено в зестра от жена му, където всяка година освен другите доходи, които получавал от там, си отглеждал и по едно прасе. Всяка година, през декември, той отивал с жена си на село, за да заколят прасето и го осолят.

Добре, ама веднъж станало така, че жена му се разболяла, затова Каландрино отишъл сам да заколи свинята; щом чули за тая работа и разбрали, че жена му няма да ходи на село, Бруно и Буфалмако се дигнали да прекарат няколко дни при един свещеник, който живеел в съседство с Каландрино и бил техен голям приятел. Те пристигнали там една сутрин, а Каландрино, който току-що бил заклал прасето, като ги видял със свещеника, повикал ги и им рекъл: „Добре сте дошли! Елате да видите какъв съм само стопанин.“ После ги отвел у дома си и им показал прасето; те видели, че прасето е чудесно и научили, че Каландрино възнамерявал да го осоли за домашни нужди, затова Бруно се обадил: „Ама че си глупак! Продай го, ще изгуляем заедно парите, а на жена си ще кажеш, че са го откраднали.“ Каландрино възразил: „Дума да не става, тя няма да ми повярва и ще ме изгони от къщи; оставете тая работа, няма да го продам.“

Те продължили да го увещават, ала напразно. Каландрино ги поканил на вечеря, ама с половин уста, затова те не пожелали да останат при него и си тръгнали, а Бруно казал на Буфалмако: „Абе защо не му откраднем прасето още тая нощ?“ Буфалмако запитал: „Как ще стане тая работа?“ Бруно обяснил: „Всичко съм обмислил, дано само Каландрино не рече да премести прасето другаде.“ Тогава Буфалмако отвърнал: „Щом е така, хайде да го направим. Какво ни пречи да го откраднем? После ще го излапаме заедно с отчето.“ Свещеникът се обадил, че щяло да му бъде много приятно. Тогава Бруно продължил: „Без малко хитрост тая работа няма да стане. Буфалмако, ти знаеш, че Каландрино е голям скъперник и че пие на драго сърце, когато друг му плаща; затова хайде да го вземем с нас и да го отведем в кръчмата; отчето ще се престори, че иска да ни почерпи, и няма да му позволи да плаща; Каландрино ще се натряска и всичко ще стане много лесно, защото освен него в къщата му няма никой Друг.“

Речено-сторено. Като разбрал, че свещеникът не му позволява да си плаща, Каландрино започнал да се налива и се напил здравата, макар че на него не му трябвало кой знае колко; напуснал кръчмата късно вечерта, отказал да вечеря, прибрал се у дома си, помислил, че е затворил вратата, а я оставил отворена, и си легнал. Буфалмако и Бруно отишли да вечерят със свещеника; като се наяли, взели със себе си няколко сечива, за да се промъкнат в къщата на Каландрино през мястото, набелязано от Бруно, и потеглили тихичко. Като разбрали, че вратата е отворена, те влезли, смъкнали прасето, отнесли го у свещеника, скрили го и си легнали да спят.

На следната утрин, когато главата му се избистрила от виното, Каландрино станал, слязъл долу, огледал се и видял, че прасето е изчезнало, а вратата — отворена; поради това тръгнал да пита съседите дали не знаят кой му е задигнал прасето; и понеже нищо не успял да научи, вдигнал страшна врява и се завайкал: „Горко ми, откраднаха ми прасето!“

Щом се събудили, Бруно и Буфалмако се запътили при Каландрино, за да разберат какво ще им каже за прасето; като ги видял, Каландрино ги викнал и почнал да им се оплаква с треперлив глас, аха да се разплаче: „Ах, приятели мои, горко ми! Откраднаха ми прасето!“ Бруно се доближил до него и му прошепнал: „Брей, какво ли чудо е станало, та и ти веднъж да направиш нещо умно!“ Каландрино изхлипал: „Ами че аз ти говоря самата истина!“ Бруно настоял: „Все това повтаряй, викай колкото ти глас държи, та хората да помислят, че наистина е станало така.“ Тогава Каландрино се развикал още по-силно: „Кълна ти се, истина ти казвам: прасето е откраднато!“ Бруно продължил да го дразни: „Ха така, много добре правиш: викай още по-силно, та всички да те чуят и се убедят, че е истина.“ Каландрино отвърнал: „Ех, ти ще ме накараш да продам душата си на нечестивия — аз ти повтарям едно и също, а ти не ми вярваш: нека увисна на въжето, ако това, дето ти казвам, не е истина.“ Тогава Бруно се зачудил: „Че как е могло да стане? Та нали вчера прасето беше тук! Какво, да не искаш да кажеш, че е литнало?“ Каландрино настоял: „Така е, казах ти вече.“ Бруно възкликнал: „Че как е възможно?“ Каландрино изхлипал: „Така е, така е! Съсипаха ме. Не знам с какви очи ще се прибера у дома, жена ми няма да ми повярва, а дори и да повярва, цяла година няма да ме остави на мира.“ Тогава Бруно се затюхкал: „Боже господи, щом е така, работата е наистина лоша; ама ти, Каландрино, нали знаеш, че вчера аз те карах да постъпиш така и да се престориш, че са го откраднали, та няма никак да ми бъде приятно, ако си намислил да се подиграващ и с жена си, и с нас.“ Тогава Каландрино кипнал и се развикал: „Абе защо ме карате да излизам от кожата си, защо ме карате да псувам Бога и светиите, и всичко живо? Казвам ви, че нощес някой ми е задигнал прасето!“

Тогава Буфалмако рекъл: „Щом е така, трябва да измислим нещо, трябва да направим всичко възможно, за да го намерим.“ Каландрино запитал: „Какво можем да сторим?“ Буфалмако отвърнал: „Ех, то се знае, че тоя, дето ти го е задигнал, не ще да е дошъл чак от Индия я! Трябва да е бил някой от твоите съседи; ти гледай да ги събереш на едно място, пък аз знам как да направя, за да ги подложа на изпитанието с хляба и сиренето; ще видиш, че веднага ще разберем кой е откраднал прасето.“ Бруно възразил: „Ами! Нима наистина си въобразяваш, че хлябът и сиренето ще ти помогнат да постигнеш нещо с тия «благородници», дето живеят наоколо? Сигурен съм, че прасето го е задигнал някой от тях; само че той ще се досети каква е работата и няма да иска да дойде.“ Буфалмако запитал: „Добре де, тогава какво да направим?“ Бруно отвърнал: „Според мен най-добре ще бъде, ако направим това изпитание, ама с едни хубави хапчета от джинджифил и с вино вернача и поканим всички на пиене; така никой в нищо няма да се усъмни, всички ще дойдат, а над хапчетата с джинджифил могат да бъдат направени същите заклинания, каквито се правят над хляба и сиренето.“ Буфалмако възкликнал: „Право казваш! Каландрино, какво мислиш ти за тая работа?“ Каландрино отвърнал: „Съгласен съм, разбира се, направете го, за бога! Струва ми се, че дори само да науча кой го е откраднал, пак ще се поуспокоя.“ Тогава Бруно рекъл: „Щом е така, аз съм готов да се заема с тая работа и ако ми дадеш пари, ще прескоча до Флоренция, за да донеса каквото трябва.“

Каландрино имал у себе си четирийсетина гроша и му ги дал всичките. Бруно отишъл във Флоренция при един свой приятел аптекар, купил една либра92 хубави хапчета от джинджифил, накарал да му приготвят други две хапчета от кучешки лайна, натопени в отвара от алое, и да ги овалят в захар, както другите, а за да не ги загуби или обърка, сложили им по един знак, та да може лесно да ги различава; купил и шише хубаво вино вернача, върнал се на село при Каландрино и му рекъл: „Слушай, гледай утре сутринта да поканиш на писне всички, в които се съмняваш; утре е празник, всички ще се съгласят да дойдат на драго сърце, а ние с Буфалмако тая нощ ще направим заклинанието над хапчетата и утре ще ти ги донеса; понеже сме приятели, ще ти помогна — аз лично ще поднасям хапчетата и ще правя и говоря каквото трябва да се върши и да се говори.“

Каландрино постъпил както му казали. Събрал на следната утрин под бряста при църквата голяма дружина от млади флорентинци, дето били дошли на село, и от селяни, а Бруно и Буфалмако пристигнали, донесли кутията с хапчетата и шишето с вино, казали всички да застанат в кръг и Бруно се обърнал към тях със следните слова: „Синьори, трябва да ви обясня причината, поради която вие сте събрани тук, та ако после ви се случи нещо неприятно, да не се сърдите на мен. На Каландрино, който е тук между нас, нощес някой му е откраднал едно чудесно прасе; той не можа да разбере кой го е сторил и тъй като никой друг — освен някой от нас, дето сме се събрали тук — не може да е задигнал прасето, Каландрино предлага всеки да глътне по едно хапче и да пийне глътка вино. Трябва да знаете още отсега, че тоя, у когото се намира прасето, няма да успее да глътне хапчето, защото то ще му се стори и от отрова по-горчиво, и той ще бъде принуден да го изплюе. Поради това, за да не се черви пред толкоз народ, най-добре ще бъде, ако крадецът отиде при свещеника и си признае, изповядвайки се пред него, и аз няма да ви подлагам на това изпитание.“

Всички присъствуващи заявили, че са готови да глътнат хапчето; тогава Бруно казал на всекиго кой къде да застане, поставил посред тях и Каландрино, тръгнал от единия край и почнал да дава всекиму по хапче; когато стигнал до Каландрино, той взел едно от горчивите хапчета и му го пъхнал в ръката, а Каландрино го сложил в устата си и почнал да дъвче. Щом езикът му усетил вкуса на алое, Каландрино не можал да понесе горчилката и изплюл хапчето; всеки от присъствуващите следял другите, за да види дали някой няма да изплюе хапчето си; още преди да успее да раздаде всички хапчета, Бруно, който се преструвал, че нищо не забелязва, чул как някой зад него се обадил: „Хей, Каландрино, какво значи тая работа?“ Тогава Бруно побързал да се обърне и като видял какво е направил Каландрино, рекъл: „Почакайте, възможно е нещо друго да го е накарало да изплю хапчето, я вземи още едно.“ Бруно взел второто хапче и го пъхнал в устата на Каландрино, след което продължил да раздава останалите хапове.

Ако първото хапче се сторило на Каландрино горчиво, то второто му се видяло още по-горчиво; въпреки това, понеже се срамувал да го изплюе, той го подържал известно време в устата си и направил опит да го сдъвче, ала почнал да рони такива едри сълзи, че приличали на лешници; най-накрая не можал да изтрае и го изплюл, както направил и с първото. В това време Бруно и Буфалмако, които почнали да поднасят виното, видели какво направил Каландрино, забелязали го и другите и всички викнали в хор, че Каландрино трябва сам да си е откраднал прасето, а се намерили и такива, дето го наругали най-жестоко.

Хората се разотишли, останали само Бруно, Буфалмако и Каландрино. Тогава Буфалмако захванал да го кори: „Знаех си аз, пък и бях сигурен, че ти сам си задигнал прасето, а се опитваше да ни увериш, че са ти го откраднали, та да не ни почерпиш поне веднъж с парите, дето си получил за него.“ Каландрино, който още не можел да изплюе цялата горчилка от алое из устата си, почнал да се кълне, че прасето наистина не било у него. Буфалмако рекъл: „Я си признай, друже, колко получи за прасето? Шест флорина или повече, а?“ Каландрино почнал да беснее и да се тюхка, но Бруно му рекъл: „Каландрино, слушай какво ще ти кажа: един човек от дружината, дето преди малко пи и яде с нас, ми разправи, че ти си имал тук някакво момиче, което си издържал и на което си давал каквото успееш да туриш настрана; той е убеден, че си дал прасето на нея. Я го гледай, та ти си се научил да се подиграваш с хората: веднъж вече ни подведе да събираме черни камъни по Муньоне, пусна ни да гоним вятъра, а ти се прибра у дома си и после се опита да ни увериш, че уж си намерил този камък; сега пък с твоите клетви искаш да ни накараш да повярваме, че са ти откраднали прасето, а ти или си го продал, или си го подарил. Научихме ги ние твоите шеги, така свикнахме с тях, че вече не ще успееш да ни измамиш; и тъй като се трепахме сума ти време заради тая магия с хаповете, искаме от теб да ни дадеш два чифта угоени петли, иначе ще те обадим на мона Теса.“

Каландрино разбрал, че не му вярват и понеже и без това си имал достатъчно бели на главата, та не желаел към тях да прибави и разправиите с жена си, дал им два чифта угоени петли. Те осолили прасето и отнесли всичко във Флоренция, като оставили изиграния Каландрино да се тюхка заради понесените загуби.

НОВЕЛА VII

Един учен мъж се влюбва в една вдовица, но тя обича другиго, а него накарва да я чака посред зима цяла нощ на снега; той пък й дава съвет, с който я принуждава да престои посред месец юли цял ден на една кула гола, изложена на слънцето, мухите и стършелите.

Дамите се смели много на патилата на Каландрино и щели да се смеят още повече, ако не им дожаляло, задето същите хора, които му задигнали прасето, му взели и угоените петли. Когато новелата свършила, кралицата заповядала на Пампинеа да продължи, поради което тя тозчас започнала така:

— Мили мои дами, често пъти се случва хитрината да бъде надвита с хитрост, та затова не е твърде разумно човек да си доставя удоволствие, подигравайки се на хората. По време на доста от досега разказаните новели ние много се смяхме на тия, дето биваха вземани на подбив, но ни веднъж не бе споменато някой да си е отмъстил, загдето са се подиграли с него; поради това ще ми се да събудя у вас известно съжаление към заслуженото възмездие, сполетяло една наша съгражданка, която рекла да се присмее над един човек, но стореното от нея се стоварило върху главата й и едва не станало причина за нейната гибел; да чуете това, не ще бъде без полза за вас, защото хем ще ви накара да се въздържате още повече от подигравки към другите, хем ще станете по-разумни.

Не много отдавна във Флоренция живяла млада жена на име Елена, която била и хубавица, и горда и надменна, и от твърде благородно коляно, а съдбата я била надарила с всички блага на тоя свят; като овдовяла след смъртта на своя съпруг, тя не пожелала да се омъжи повторно, тъй като се влюбила в някакъв красив и изтънчен младеж, когото сама си избрала и харесала; и като оставила настрана всякакви други грижи, с помощта на една своя доверена слугиня тя често си уреждала срещи с него, прекарвайки дълго време в най-голяма наслада.

Не щеш ли, по същото време се завърнал във Флоренция от Париж един млад човек, на име Риниери; той бил от благородно потекло и наш съгражданин и се учил дълги години в Париж, но не за да продава след това на дребно каквото бил научил (както правят мнозина), а за да проумее същината и причините на явленията — нещо, което приляга твърде много на един благородник; и така, той отседнал в нашия град и всички много го тачели както заради благородното му коляно, така и заради неговите знания. Ала, както често се случва, тия люде, дето вникват по-дълбоко в същината на нещата, стават и по-лесна плячка на любовта; точно така станало и с тоя Риниери. Веднъж, когато отишъл да се повесели на едно празненство, пред очите му се изпречила споменатата Елена; тя била облечена в черно, както се носят нашите вдовици, а на него му се сторило, че тя е надарена с такава красота и прелест, каквато дотогава не бил срещал у никоя друга жена; той си рекъл, че наистина е блажен оня, комуто Господ е оказал милостта да я държи гола в своите обятия. Погледнал я предпазливо веднъж-дваж и понеже знаел, че големите и скъпоценни неща не могат да бъдат спечелени без труд, решил да положи най-големи усилия и старания, за да й се хареса и да завоюва любовта й, а с това и да я обладае.

Младата жена, която не ходела със сведени към ада очи, а, напротив, като знаела цената си и дори си въобразявала, че е нещо повече, отколкото била в действителност, въртяла очите си най-изкусно на всички страни, долавяйки тозчас кой я харесва и кой не; съгледала Риниери и си казала с насмешка: „Днес комай не съм дошла напразно тук: доколкото виждам, вече успях да хвана за носа тоя наивник.“ И започнала от време на време да го поглежда изпод вежди, стараейки се да му даде да разбере, че и тя го харесва, като си мислела, че колкото по-голям брой мъже успее да примами и съблазни, толкова по-голяма цена ще придобие нейната красота, особено в очите на оногова, комуто я била отдала заедно със своята обич.

Мъдрият и начетен младеж захвърлил настрана всичките си философски размишления отдал й се всецяло духом и нали си въобразил, че тя го харесва, научил къде живее и почнал да минава пред дома й, прикривайки разходките си под най-различни предлози. Поради вече споменатите причини това ласкаело пустославието на дамата, която се преструвала, че за нея е твърде приятно да го вижда; а ученият младеж издебнал удобен случай, станал близък с нейната слугиня, разказал й за своята любов и я помолил да се застъпи за него пред господарката си, за да може той да спечели нейното благоволение. Слугинята не се поскъпила на обещания и разказала всичко на своята господарка, която я изслушала, заливайки се от смях, а после й рекла: „Видя ли го тоя къде е дошъл да си пилее мъдростта, що е донесъл чак от Париж? Негова воля — каквото е тръгнал да търси, това и ще намери. Заговори ли те още веднъж, да му кажеш, че аз го обичам много повече, отколкото той мене, но че аз съм длъжна да пазя честта си, за да мога да излизам с открито чело наравно с всички останали жени; ако наистина е толкова мъдър, колкото разправят, това би трябвало да го накара да ме цени още повече.“


Последнее изменение этой страницы: 2018-09-12;


weddingpedia.ru 2018 год. Все права принадлежат их авторам! Главная